Literature Texts

1. Literature Texts Synopticon

2. Литературни текстове Литературата е източник на удоволствие и стимул за личностно развитие. Лингвистичната компетентност се обогатява когато се изучава литература, която е източник на художествена информация и примери за подражание и социален живот (Картър, Литератураи езиково обучение, 1991). През 1985 година група педагози посочват 102 теми и 140 книги, които би следвало да се изучават в университетите, за да постига всеки обучаем своя потенциал. Сред тях са литературни текстове от Джон Лок, Франсис Бейкън, Марк Твен, Чарлз Дарвин, Джон Дюи и Зигмунд Фройд, част от перениалистката философия на образованието (Радев, Философия на образованието). В системата на науките за образованието подобни списъци с теми и книги се допълват и изменят спрямо метаметодите присъщи на отделните институции, колективи, факултети, преподаватели. «Ролята на преподавателя е да избере най-подходящото представяне на текста като достъпен. В този процес преподаващият се старае да не налага собствената си интерпретация като „вярна” сред обучаемите, изслушва възникналите мнения от тяхна страна с утвърждениe за “валидност”» (Картър, Литератураи езиково обучение, 1991).

3. And was Mr. Rochester ugly in my eyes? No, reader: gratitude, and many associations, all pleasurable and genial, made his face the object I best liked to see; his presence in a room was more cheering than the brightest fire. Yet I had forgotten his faults: indeed, I could not, for he brought them frequently before me. He was proud, sardonic, harsh to inferiority of every description: in my secret soul I knew that his great kindness to me was balanced by unjust severity to many others. He was moody, too; unaccountably so: I more than once, when sent for to read to him, found him sitting in his library alone, with his head bent on his folded arms; and, when he looked up, a morose, almost a malignant scowl, blackened his features. But I believed that his moodiness, his harshness, and his former faults of morality (I say former, for now he seemed corrected of them) had their source in some cruel cross of fate. I believed he was naturally a man of better tendencies, higher principles, and purer tastes than such as circumstances had developed, education instilled, or destiny encouraged. I thought there were excellent materials in him; though for the present they hung together somewhat spoiled and tangled. I cannot deny that I grieved for his grief, whatever that was, and would have given much to assuage it.” Charlotte Brontë (1816-1855) Смятах ли и сега, че мистър Рочестър е грозен? Не, читателю: чувството на благодарност и много други впечатления – все приятни и хубави – правеха лицето му най-желаното за мен; присъствието му в стаята ме стопляше повече и от най-буйния огън. И все пак не бях забравила неговите недостатъци, а и не можех да ги забравя, зощото той твърде често ги проявяваше пред мен. Беше горд, насмешлив, рязък с всички, които стояха по-долу от него. Дълбоко в душата си аз знаех, че голямата му доброта към мен не му пречи да бъде несправедлив и прекалено строг към много други. Настроението му съвсем без причина се разваляше; неведнъж, когато изпращаше да ме повикат да му чета, го намирах сам в библиотеката, свел глава над скръстените си ръце, и когато вдигнеше поглед към мен, на лицето му виждах мрачно, почти злобно изражение. Но аз вярвах, че лошото настроение, грубостта и миналите му нравствени прегрешения (казвам миналите тъй като в това отношение той сега изглежда се бе поправил) бяха резултат от суровите изпитания на съдбата. Бях убедена в прекрасните му заложби, макар те в момента да ми се струваха притъпени и неразвити. Не мога да отрека, че се измъчвах заради неговата мъка, каквато и да бе тя, и бих дала много, за да я облекча. Превод: Христо Кънев Charlotte Brontë: Jane Eyre

4. 15. When I consider every thing that grows Holds in perfection but a little moment, That this huge stage presenteth nought but shows Whereon the stars in secret influence comment; When I perceive that man as plants increase, Cheerèd and check'd even by the self-same sky, Vaunt in their youthful sap, as height decrease, And wear their brave state out of memory; Then the conceit of this inconstant stay Sets your most rich in youth before my sight, Where wasteful Time debateth with Decay, To change your day of youth to sullied night; And all in war with Time for love of you, As he takes from you, I engraft you new. Уилям Шекспир (1564 - 1616) 15. Когато гледам всяка твар зелена как вехне, не оставяйки следи, и как и ние - сенки върху сцена - по заповед на тайните звезди като растения за кратка слава към слънцето ствол пускаме висок, и как след време помен не остава от буйствата на младия ни сок, пред толкова нетрайност младостта ти аз повече от всякога ценя, предчувствайки как Времето ще прати във черна нощ на чара ти деня. И в битка с ненаситната му жажда стихът ми нова младост ти присажда. превод: Валери Петров Шекспир – сонети.

5. 32. If thou survive my well-contented day, When that churl Death my bones with dust shall cover, And shalt by fortune once more re-survey These poor rude lines of thy deceased lover, Compare them with the bettering of the time, And though they be outstripp'd by every pen, Reserve them for my love, not for their rhyme, Exceeded by the height of happier men. O, then vouchsafe me but this loving thought: 'Had my friend's Muse grown with this growingage, A dearer birth than this his love had brought, To march in ranks of better equipage: But since he died and poets better prove, Theirs for their style I'll read, his for his love.' Уилям Шекспир (1564 - 1616) 32. Щом надживееш сетния ми ден, когато в прах приятелят ти скрит е и трябва в сътворените от мен несносни думи да се взрат очите, с по-сръчното си време ги сравни. И нищо, че са толкоз остарели, за тяхната любов ги съхрани, не зарад римите им неумели. Една едничка почит ми отдай. Кажи: «Да беше Музата му жива, потомък би създала, то се знай, от ранг по-висш, с осанка по-красива. Да, за стила чета поета нов, но него - зарад силната любов.» превод: Евгения Панчева Шекспир – сонети.

6. 116. Let me not to the marriage of true minds Admit impediments. Love is not love Which alters when it alteration finds, Or bends with the remover to remove: O no! it is an ever-fixed mark That looks on tempests and is never shaken; It is the star to every wandering bark, Whose worth's unknown, although his height be taken. Love's not Time's fool, though rosy lips and cheeks Within his bending sickle's compass come: Love alters not with his brief hours and weeks, But bears it out even to the edge of doom. If this be error and upon me proved, I never writ, nor no man ever loved. Уилям Шекспир (1564 - 1616) 116. Да не издигам пречки и стени пред брака на сърцата. Обич не е това, което времето мени или със остарелия старее. Любов – това е в бури греещ знак, негаснещ и в мъглите, вечно зрима звезда е тя за бродещия в мрак, чиято стойност е неизмерима. На времето не е играчка тя. И нека то коси със сърп цветята от нашите чела, страни, уста – тя трае вечно, преко времената. Ако това тъй само ми се струва, ни моят стих, ни обич съществува. превод: Владимир Свинтила Шекспир – сонети.

7. Оскар Уайлд – Портретът на Дориан Грей. Preface. The artist is the creator of beautiful things. To reveal art and conceal the artist is art’s aim. There is no such thing as a moral or an immoral book. Books are well written, or badly written. That is all. No artist is ever morbid. The artist can express everything. When critics disagree the artist is in accord with himself. Chapter I. In the centre of the room, clamped to an upright easel, stood the full-length portrait of a young man of extraordinary personal beauty, and in front of it, some little distance away, was sitting the artist himself, Basil Hallward, whose sudden disappearance some years ago caused, at the time, such public excitement, and gave rise to many strange conjectures. Oscar Wilde (1854 – 1900) Предисловие. Творец е онзи, който създава прекрасни неща. Целта на изкуството е да разкрие себе си и да скрие твореца. Не съществува такова нещо като нравствена или безнравствена книга. Книгите са добре или зле написани. Това е всичко. У твореца няма болезненост. Творецът има право да изобразява всичко. Мненията на критиците не съвпадат, но творецът остава верен на себе си. Глава I. В средата на ателието, върху изправен статив, бе закрепен портрет в цял ръст на необикновено красив младеж, а на известно разстояние от него седеше самият художник, Базил Холуърд, чието внезапно изчезване преди няколко години бе предизвикало голямо вълнение в обществото и бе дало повод за множество причудливи догадки. Превод: КрасимирЖелязков

8. My sister, Mrs. Joe Gargery, was more than twenty years older than I, and had established a great reputation with herself and the neighbors because she had brought me up “by hand”. Having at that time to find out for myself what the expression meant, and knowing her to have a hard and heavy hand, and to be much in the habit of laying it upon her husband as well as upon me, I supposed that Joe Gargery and I were both brought up by hand. It was too much for Mrs. Joe, who immediately rose. “I tell you what, young fellow,” she said, “I didn’t bring you up by hand to badger people’s lives out. It would be blame to me, and not praise, if I had. People are put in the Hulks because they murder, and because they rob, and forge, and do all sorts of bad; and they always begin by asking questions. Now, you get along to bed!” I was never allowed a candle to light me to bed, and, as I went up-stairs in the dark, with my head tingling – from Mrs. Joe’s thimble having played the tambourine upon it, to accompany her last words – I felt fearfully sensible of the great convenience that the hulks were handy for me. I was clearly on my way there. I had begun by asking questions, and I was going to rob Mrs. Joe. Since that time, which is far enough away now, I have often thought that few people know what secrecy there is in the young, under terror. No matter how unreasonable the terror, so that it be terror. I was in mortal terror of the young man who wanted my heart and liver; I was in mortal terror of my interlocutor with the iron leg; I was in mortal terror of myself, from whom an awful promise had been extracted; I had no hope of deliverance through my all-powerful sister, who repulsed me at every turn; I am afraid to think of what I might have done on requirement, in the secrecy of my terror. Charles Dickens (1812 – 1870) Сестра ми, мисис Джо Гарджъри, която беше над двадесет години по-възрастна от мене, имаше в собствените си очи, както и в очите на съседите ни, заслугата, че ме е отгледала „с двете си ръце”. Тъй като по онова време трябваше да открия сам смисъла на тия думи и като знаех, че тя има навика да вдига своята твърда и тежка ръка не само върху мене, но и върху съпруга си, аз смятах, че е отгледала и двама ни с двете си ръце. Мисис Джо вече не се сдържа и скочи веднага. Слушай приятелче – каза тя, - аз не съм те отгледала с тия две ръце, за да вадиш душата на хората. Това би било за мене срам, а не похвала. В каторгата пращат хора, които убиват, крадат, мамят и вършат други лоши неща; а най-напред тия хора почват с това, че питат и разпитват. Хайде върви сега да спиш! Никога не ми даваха свещ, за да си светя, когато отивах да спя, и докато се качвах в тъмнината с писнали уши – защото мисис Джо ме бе поначукала с напръстника си в подкрепа на последните си думи, - аз чувствах с ужас колко удобно е за мене, че каторгата е толкова близо. Защото очевидно отивах нататък: най-напред бях започнал да питам и разпитвам, а сега се готвех да ограбя мисис Джо. Много често след тоя далечен ден съм се замислял колко малко хора знаят какъв потайник става едно изплашено дете. Няма значение дали страхът му е неоснователен – достатъчно е да съществува. Аз се боях до смърт от момъка, който искаше сърцето и дроба ми; боях се до смърт от събеседника с металния крак; боях се до смърт от себе си, защото се изтръгна ужасно обещание; нямах надежда, че ще се избавя чрез силите на сестра ми, която ме отбиваше на всяка крачка, страхувам се само като си помисля какво щях да съм извършил при поискване, потаен от страха. Превод: Невяна Розева Чарлз Дикенс - Големите надежди.

9. Марк Твен – Том Сойeр. “Umf! Well, you didn’t get a lick amiss, I reckon. You been into some other audacious mischief when I wasn’t around, like enough.” Then her conscience reproached her, and she yearned to say something kind and loving; but she judged that this would be construed into a confession that she had been in the wrong, and discipline forbade that. So she kept silence, and went about her affairs with a troubled heart. Tom sulked in a corner and exalted his woes. He knew that in her heart his aunt was on her knees to him, and he was morosely gratified by the consciousness of it. He would hang out no signals, he would take notice of none. He knew that a yearning glance fell upon him, now and then, through a film of tears, but he refused recognition of it. Mark Twain (1835 – 1910) - Е, няма нищо, че те шляпнах, без да си виновен. Сигурна съм, че си направил някоя друга беля, която не съм видяла. После съвестта ủ започна да я гризе. Леля Поли искаше да каже нещо мило и нежно, но се боеше, че това може да бъде окачествено като самопризнание за грешката ủ, дисциплината не допускаше подобно нещо, затова замълча и продължи работата си с натежало сърце. Том се сви намръщен в ъгъла, като преувеличаваше вътрешно своето нещастие. Той знаеше, че в сърцето си леля му е готова да падне на колене пред него и тази мисъл ласкаеше самолюбието му. Няма да протегне ръка за помирение, нито пък ще обърне внимание, ако му се протегне ръка.Той знаеше, че от време на време върху него падат нежни погледи, изпратени му от насълзени очи, но упорито се правеше, че не ги забелязва. Превод: Нели Доспевска

10. Марк Твен – Том Сойeр. He pictured himself lying sick unto death and his aunt bending over him beseeching one little forgiving word, but he would turn his face to the wall, and die with that word unsaid. Ah, how would she feel then? And he pictured himself brought home from the river, dead, with his curls all wet, and his sore heart at rest. How she would throw herself upon him, and how her tears would fall like rain, and her lips pray God to give her back her boy and she would never, never abuse him any more! But he would lie there cold and white and make no sign – a poor little sufferer, whose grieves were at an end. He so worked upon his feelings with the pathos of these dreams, that he had to keep swallowing, he was so like to choke; and his eyes swam in a blur of water, which overflowed when he winked, and ran down and trickled from the end of his nose. And such a luxury to him was this petting of his sorrows, that he could not bear to have any worldly cheeriness or any grating delight intrude upon it; it was too sacred for such contact; and so, presently, when his cousin Mary danced in, all alive with the joy of seeing home again after an age-long visit of one week to the country, he got up and moved in clouds and darkness out at one door as she brought song and sunshine in at the other. Mark Twain (1835 – 1910) Представяше си как лежи смъртно болен, а леля му се навежда над него и го моли за една думичка за прошка, обаче той обръща глава към стената и умира, без да промълви тази дума. Ах, как ли би се чувствала тя тогава! Той си представи как го донасят мъртъв от реката, къдриците му мокри, а изтерзаното му сърце - вече в покой. О, как ще се хвърли тя тогава върху него, как ще й текат сълзите като дъжд, как ще се моли на бога да й върне момчето, обещавайки, че никога, никога вече няма да го обижда. Но той ще лежи студен и бледен, без да помръдне - горкият малък страдалец, чиито мъки са вече свършени. Тези трогателни мисли така много го разчувстваха, че той все преглъщаше и без малко щеше да се задави. Очите му плуваха в сълзи, които преляха навън, когато той примигна, и се стичаха на капки от върха на носа му. Том изпитваше такава наслада да човърка душевните си рани, че всяка светска радост и шумно забавление му се струваха оскърбителни. Ето защо когато след малко братовчедка му Мери се появи цяла оживена и много радостна, че се връща у дома след вековно дългия за нея едноседмичен престой на село, той стана и излезе през едната врата мрачен като облак, а през другата влезе Мери, носейки радост и веселие. Превод: Нели Доспевска

11. Джон Стайнбек – Тортила Флет. When you have four hundred pounds of beans in the house, you need have no fear of starvation. Other things, delicacies such as sugar, tomatoes, peppers, coffee, fish or meat may come sometimes miraculously, through the intercession of the Virgin, sometimes through industry or cleverness; but your beans are there, and you are safe. Beans are a roof over your stomach. Beans are a warm cloak against economic cold. Only one thing could threaten the Lives and happiness of the family of the Senora Teresina Cortez; that was a failure of the bean crop. John Steinbeck (1902 – 1968) Когато имате вкъщи двеста кила боб, вие няма защо да се страхувате, че ще умрете от глад. Другите неща, разните деликатеси като захар, домати, чушки, кафе, риба или месо, биха могли да дойдат по чудо, със застъпничеството на Светата Дева, а понякога и благодарение на труд или хитрост, но щом бобът е тук, при вас, вие сте подсигурени. Бобът като стреха подслонява вашия стомах. Бобът е вместо топла дреха срещу студа на бедността. Само едно нещо можеше да застраши живота и щастието на семейството на сеньора Тересина Кортес, и това беше пълният провал на бобената реколта. Превод: Цветан Стоянов Превод: Цветан Стоянов

12. Артър Хейли - Банкери “Then you’d be a monument to retrogression,” Margot said, “and any picture of you should have the head facing backwards. On a gold standard, even fewer people than now would own most of the world’s wealth, with the rest of mankind left bare-assed.” Lewis grimaced. “A distasteful prospect – at least, the last one. But even that price would be worth a stable money system.” “Why?” Lewis answered Margot. “Because when money systems break down, as is happening now, it’s always the poor who suffer most.” Alex, on a jump seat ahead of the other three, half turned to join the conversation. “Lewis, I try to be objective and sometimes your gloom about dollars and the money system makes sense. But I can’t share your total pessimism. I believe the dollar can recover. I can’t believe everything monetary is falling apart.” “That’s because you don’t want to believe it,” Lewis retorted. “You’re a banker. If the money system collapses, you and your bank are out of business. All you could do would be to sell off the worthless paper currency as wallpaper or toilet rolls.” Margot said, “Oh, come on!” Edwina sighed. “You know this always happens when you provoke him, so why do it?” “No, no!” her husband insisted. “With all respect, my dear, I demand to be taken seriously. I neither need nor want tolerance.” Margot asked, “What do you want?” Lewis D’Orsey was adding a postscript. “So,for the bulk of people, all hope is gone, the money game is over. Savings, pensions and fixed interest investments are coming worthless; the clock’s at five past midnight. Right now it’s every man for himself, a time to survive, for individuals to scramble for financial life belts. And there are ways to profit from general misfortune. In case, you’re interested, Margot, you’ll find descriptions in my latest book, Depressions and Disasters: How to Make Money from Them. Incidentally, it’s selling very well.” “If you don’t mind,” Margot said, “I’ll pass. It seems a bit like cornering vaccine in an outbreak of bubonic plague.” Alex had turned his back to the others and was peering through the windshield. Sometimes, he reflected, Lewis became theatrical and went too far. Usually, though, an undercurrent of sense and solid reasoning ran through everything he said. It had today. And Lewis could be right about a financial crash ahead. If it happened, it would be the most disastrous in history. Превод:П. Игнатова

13. Ф. С. Фитджералд – Великият Гетсби We walked through a high hallway into a bright rosy-colored space, fragilely bound into the house by french windows at either end. The windows were ajar and gleaming white against the fresh grass outside that seemed to grow a little way into the house. I must have stood for a few moments listening to the whip and snap of the curtains and the groan of a picture on the wall. Then there was a boom as Tom Buchanan shut the rear windows and the caught wind died out about the room, and the curtains and the rugs and the two young women ballooned slowly to the floor. The younger of the two was a stranger to me. She was extended full length at her end of the divan, completely motionless, and with her chin raised a little, as if she were balancing something on it which was quite likely to fall. If she saw me out of the corner of her eyes she gave no hint of it – indeed, I was almost surprised into murmuring an apology for having disturbed her by coming in. The other girl, Daisy, made an attempt to rise – she leaned slightly forward with a conscientious expression – then she laughed, an absurd, charming little laugh, and I laughed too and came forward into the room. “I’m paralyzed with happiness.” She laughed again, as if she said something very witty, and held my hand for a moment, looking up into my face, promising that there was no one in the world she so much wanted to see. That was a way she had. She hinted in a murmur that the surname of the balancing girl was Baker. (I’ve heard it said that Daisy’s murmur was only to make people lean toward her; an irrelevant criticism that made it no less charming.) Превод: